СПОДЕЛИ

Жажда е новаторски и в същото време изключително земен, реалистичен и загадъчен със саркастичния си сюреализъм филм, който ни пренася в миналото на неговата режисьорка, а едновременно с това е толкова близък до съвременна реалност, че някои зрители биха се объркали. Има ли изобщо тази кино продукция реален времеви отрязък…? И не би ли представлява цялата тази селска, на някои места мизерна, а на други изключително идеалистична гледка и поглед към бъдещето, под формата на апокалиптично предсказание за съдбата на човека, който става все по-лош, за живота на българина, който става все по-беден? Но нека да започнем от самото начало, преди да даваме каквито и да е оценки и да търсим скритите между редове послания в Жажда…

Кадър он българския филм Жажда

Нещо, което прави изключително силно, първо и противоречиво впечатление е, че героите в Жажда нямат имена. Те са просто възрастна двойка – работна майка, перяща на баира чаршафите на луксозните хотели в района, за да изхрани прекаралия два инфаркта мъж, който не ремонтира нещо само ако усеща и третият, фаталния да се задава, и тийнейджър, момче с особено странни симпатии към новото момиче. Самото момиче също няма име. То има обаче занаят – с баща му прокарват сонди, а тук, в импровизираната перална водата постоянно е в окаяно оскъдно количество. Но жаждата съвсем не е само за чиста, питейна вода. Героите – макар безименни, герои на своето време, на своята лична мъка и на своя стремеж да си живеят, кротувайки в малкия си измайсторен с подръчни материали отдалечен от суматохата и лукса свят – жадуват повече за ласка, за човещина, за любов…Жаждата обаче е толкова непосилна по цял ден, че персонажите сякаш нямат сили да преглътнат в сухото си гърло ежедневната си омраза към живота, към останалите, към недоимъка. Омразата и гневът, яростта и разочарованието са толкова по-големи от хармонията, която са си изградили хората в този свой малък беден свят, че те са напът да пропукат и последната частица святост в семейните, приятелските и братските им отношения…

Кадър он българския филм Жажда

Жажда е покъртително реалистичен филм, който за първи път прокарва идеята за самотата на съвременния човек извън границите на големия град. Досега, авторският подход бе точно обратен – сред имането, притежаването и разкоша на модерния мегаполис, хората сякаш стават по-нещастни и нещастни поради самотата си с всеки изминал ден. Но истината е друга и в Жажда тя лъсва толкова болезнено и трогателно, че зрителят е готов да намрази, да се разгневи и също да се разочарова само и само да не повярва в нея. Истината е, че самотата на съвременния човек не е само в града, тя е и в малкото обезлюдено село, на баира – между града и пустошта – в душата му, която няма граници и няма даже население. Тук никой не живее. Тя пресъхва…Но слава Богу, още сме жадни!

Жажда е първият пълнометражен филм на добре известната с късометражните си продукции режисьорка Светла Цоцоркова. Тя сама споделя, че филмът е силно повлиян от съветите и напътствията на нейния голям приятел и ментор Георги Дюлгеров. В него, точно както е повелил Дюлгеров, Цоцоркова разказва за места, персонажи и истории, които носи още от ранното си детство, когато е играла в покрайнините на Приморско, докато баба й е прала чаршафите на местните хотели.

Особено силна е играта на актьорите във филма: добре познатите ни Ивайло Христов, Светлана Янчева, Иван Бърнев и двамата млади дебютанти в киното Моника Найденова и Александър Бенев.

Коментирай

Please enter your comment!
Please enter your name here