СПОДЕЛИ

Жалейка е първият пълнометражен филм на Елица Петкова. В него вземат участие дебютанката в родното кино Анна Манолова, добре познатата на българската публика Снежина Петрова, както и Михаил Стоянов, Мария Клечева, Стойко Иванов, Бояна Гоергиева, Ася Попова. Сценарият на филма, също, е дело на Елица Петкова. Филмът е съвместна продукция с немското кино студио в Берлин, откъдето идва и музиката към продукцията: мелодиите идват от Ханес Маргарет…

Филмът е повече от обикновена история за момиче с адресна регистрация в малко село, но с градски мечти. Образът на Лора е така добре разпознаваем – по малките населени места у нас има много такива девойки: нежелаещи да влезнат в стереотипа на остарели традиции. Тя е млада и непокорна, толкова различна и в много случаи себична, че местните, в село Пирин, бъркат стаената й дълбока емоция с непукизъм. Лора е всичко друго, но не и момиче, което иска да служи на културния обичай, обичаят, който ще я накара да страда 40 дни за починалия си баща, в овехтелите ритуали на оплакването. Жалейката ще души Лора дни наред, докато тя не поиска да избяга: не от хората, които обича тук, защото Лора притежава високата емоционална интелигентност, непозната за никой от простичките селяни край нея, за да обича достатъчно силно, а от вдървения егоизъм на малката общност. Когато бащата на Лора умира, всеки очаква от нея да скърби така, както традициите повеляват. Тя трябва да говори на гроба му, да плаче на опелото му, да не слуша музика, докато траят първите 40 дена след загубата, да не се поглежда в огледалото, което майката доста прилежно е покрила с чаршаф, както традицията повелява, естествено. Закостенелите души на селяните, в чиято земя и местност времето е спряло и където новото не се приема, не се харесва, ще се всели истинска необяснима неприязън към това момиче. Не за друго, ами защото не плаче. И това, че Лора приема смъртта на баща си по собствен начин и това, че не иска да се отдава на мъката, защото вижда надежда и смисъл в тепърва започващия за нея живот, е истински грях. Те, околните, хората от малката общност, ще я сочат с пръст за това. Защото без значение дали става въпрос за село, миниатюрно затворено общество, религиозна група или етнос, когато някой е различен, той няма никога да бъде приеман изцяло. Различният ще бъде обвиняван за чувствата си, за липсата на такива. Различният ще бъде съден, че не страда, когато трябва да страда в техния ритуал. Различният ще бъде прогонват всеки ден, докато един ден този различен не си тръгне, за да остави зад гърба си хората и мястото, които никога няма да си тръгнат. Те ще си останат там: със смирени души, със злободневните си дребни проблеми, с традициите си. Но това, че малките хора от малката общност се уповават на тези обичаи, не значи, че някъде сред тях има други: такива, които копнеят да разкъсат оковите на утвърденото, за да могат най-сетне свободно да утвърдят себе си.

Жалейка ни разкъсва между селската трапеза с леща, мушама на цветя и козе мляко, издоено преди пет минути сред рояк мухи, кварталното куче, рекичката последната къща на селото, за да всее съвсем бледа светлина, идваща от младостта. Младостта на западната музика от Берлин, младостта на непокорното сърце, което макар и тихо, може и да страда, и да бъде най-смело от всички, за да скъса родовата си връзка и да намери своя път. Лора не искаше да се самосъжалява. Лора реши да обжалва собственото си самосъжаление и да се посвети на живота, своя живот.

Автор: Виктория Дичева

Коментирай

Please enter your comment!
Please enter your name here