СПОДЕЛИ

Нямам намерение да ви издавам края на филма – особено преди да сте го изгледали. Но умишлено ще ви предупредя да не се учудвате от финала на Пътят към Коста дел Маресме. Може би, всеки един от нас има нужда да види точно такъв завършек на един път към неизвестното и на една история, която, макар и съвсем обичайна на пръв поглед, е всъщност толкова трогателна, същинска, необяснима и напълно възможна…

Българска рапсодия - ревю Преди да вникнем по-надълбоко в сюжетната линия на Пътят към Коста дел Маресме е редно да споменем няколко думи зад кадъра на филма. Пътят към Коста дел Маресме – за пътя към неизвестното като продукт е резултат от отбелязването на 70-годишнината от спасяването на българските евреи в Израел. Точно както българския сериал Недадените – създаден по същия повод и със същата мъчително вдъхновение от спомена по онези тежки времена – пълнометражният филм на Иван Ничев, който е и режисьор и сценарист на продукцията, показва грубата реалност на нацистките опити да заставят родното правителство да изпрати всички свои евреи в лагерите на смъртта. Различното в Пътят към Коста дел Маресме обаче е, че тези брутални събития представляват единствено фон на развиващата се толкова плавно и сякаш по детски наивно, а и по нашенски обичайно и традиционно, фабула. Истината тук се крие съвсем другаде – тя не е нито политическа, нито расова, нито дори социална…Истината в Пътят към Коста дел Маресме разказва за това как понякога реалността не е от толкова голямо значение, каквото придаваме на вътрешния ни мир и на начина, по който изживяваме и най-малките събития в живота си.

сцена от българският игрален филм Българска рапсодия

В Пътят към Коста дел Маресме сме въвлечени в историята на трима приятели – те са от различни светове, с различно потекло и характери и все пак връзката помежду им ни дава повод да си припомним колко глупави в действителност са ограниченията и разделенията – било то в миналото, или днес сега. Мони е младо момче от еврейско потекло, което, като всички други деца, обича семейството си, училището и дори арогантния си приятел – Жожо – просто защото му е приятел и знае, че е истински. На свой ред, Жожо не живее в толкова идилично семейство. Той остава без майка съвсем малък, а баща му е обикновен арогантен чиновник, който служи на Александър Белев – вече познатия ни и от Недадените, и от историята човек, който прави всичко възможно, за да изсели и унищожи евреите от родните земи в името на Велика България.

И докато на Жожо му върви с жените изключително много, защото е привлекателен, талантлив и винаги знае какво и кога да каже, то Мони е по-скоро хлапак с детски вид, наивникът, който предпочита да съзерцава и дори да излъже, но не и да накърни човешкото и най-вече женското достойнство. Всичко това обаче изведнъж се променя с нахлуването на Шели в живота и на двамата герои. Младото и красиво момиче впечатлява и Жожо, и Мони, въпреки че и двамата имат напълно различни вкусове и мирогледи. Тя е различна и атрактивна, а погледът и на мечтателка, странните неща, за които все говори – например, за плануваното й бягство към мечтаната Коста дел Марсеме – е повече от интригуваща за младежите. И докато двамата почти не се спречкват за нейното внимание и сърце, Шели, съвсем по женски, хитро, но и добросърдечно, не избира някого. Тя не е от момичетата, които искат да виждат как мъжете се бият за нея. Тя не иска доказателства, а просто някой да говори с нея, да се забавляват заедно и да търсят пътя към света, в който Шели иска завинаги да заживее и да остане – света на Коста дел Марсеме. Цялата тази детска, романтично любовна и по балкански традиционна, по еврейски съкровена и по човешки типична история дава своите откъси и сюжети, без да затормозява зрителите с груби военни сцени, ужасяващи посегателства над евреите или каквото и да е било друго отвратително и безпощадно от периода между 39-та и 45-та година на миналия век.

Точно тук се крие дълбоката същина на необичайното в Пътят към Коста дел Маресме. И точно това е и основният замисъл на режисьора Иван Ничев. Той не съди нито нацистите, нито евреите. Той не хвърля демонична сянка върху Белев и не ни кара да роним сълзи за нещастието на евреите. Не. В Пътят къмКоста дел Маресме ние, зрителите, виждаме и осъзнаваме със сърцето си, че любовта, приятелството и несгодите на живота са винаги универсални. Те са класически константи – без значение дали се раждат и умират в мирно или военно време. И без значение къде ще ни отведат, те винаги имат за крайна дестинация едно вълшебно, бленувано и сякаш недостижимо място като Пътят към Коста дел Маресме…

Автор: Виктория Дичева

Коментирай

Please enter your comment!
Please enter your name here